Хубавата кукла няма възраст

Всяка неделя десетки малчугани се потапят в един вълшебен свят – на герои от други епохи и приказки с поука, разказани от актьори, но пресъздадени от малки дървени кукли в старозагорския Куклен театър. На сцената пред широко отворените очички оживяват феи, принцове и принцеси, зайчета и джуджета, великани и хали, и завладяват детската фантазия и съзнание.

И докато малките дървени човечета и техните “гласове” обират овациите на финала на представленито, то техните бащи – майсторите на марионетки, дялкат в ателието си персонажите за следващата пиеса. Двама са съвременните старозагорски прототипи на татко Карло – Николай Демиров и Живко Кънев, които ни разказаха как точно оживяват куклите.

“Почнах да правя кукли случайно, по стечение на обстоятелствата. В театъра съм от 1987 година, като преди това едно десетилетие бях художник-декоратор в операта. Но на Любо Цакев, тогавашния директор на Кукления, (светла му памет, почина наскоро, б. р.) му трябваше скулптор и ме взе”.

Така започна разговорът ни с майстора на марионетки Николай Демеров. Оттогава почти на един дъх се е изнизал четвърт век в изработване на всевъзможни приказни герои от дърво и плат. Разликата с работата в операта е най-вече в мащабите, защото, както казва той, голямата сцена си иска и грандиозен декор. Там всичко е едро, внушително, докато работата в Кукления е пипкава, направо филигранна и трябва много търпение и умение, да се изкусури всеки детайл, защото грешките веднага проличават, а публиката е много специална и не бива да се лъже.
“Като дете никога не съм си играл с кукли, дори не съм и стъпвал в куклен театър, щото съм селянче от Джулюница. И най-близкият театър беше търговишкият. Иначе, като всички момчета, съм ритал топка, правил съм си пушки, лъкове, такива едни милитаристични играчки”, спомня си Демиров. Но по-късно завършил софийската Художествена гимназия и вятърът го отвял в Стара Загора, да прави малки дървени човечета.

Колегата му Живко Кънев пък е по-отскоро в занаята – едва от три години. Като “юноша бледен” сериозно се е занимавал с рисуване, но после решил да покорява точните науки и изучавал физика и математика.
“Тези знания много ми помагат сега, защото куклата има конструкция, механика, декорът пък трябва да се проектира и унифицира, така че с минимални усилия и смяна на детайлите да се получи една чисто нова картина. При това всичко трябва да се измисли така, че да може да става на тъмно и самите актьори да се справят сами. Кукленият няма ефектите на операта – въртящи се сцени и други приспособления, всичко става за секунди”, навлиза в подробности Живко Кънев.

Той още си спомня първата кукла, която направил – един булдог, който обаче се оказал по-малък от необходимото, та го подарил на дъщеря си. Първата пиеса на Демиров в старозагорския Куклен театър е “Няма да се извиня”, но това било толкова отдавна, че му е невъзможно да се сети кое точно е било първото му дървено произведение.
“При нас се работи в екип и никой не прави сам една кукла. Като започнах в ателието, бях само скулптор, докато сега правим всичко. Сега сме и дърводелци, и конструктори, и шивачи, и фризьори”, обяснява той. И продължава, че най-важна в занаята им е фантазията. От друга страна обаче, тъй като всеки сценограф си има свой почерк, език и стил, те трябва да се съобразяват с вижданията им, колкото и абсурдни да им се струват понякога.
“Някои предпочитат реалистичната визия, други пък – силната стилизация, трети следват някакви модернистични тенденции. Една и съща пиеса може да бъде в кубистична стилистика, и в сюрреалистична или натуралистична, според въображението. Аз си падам по реалистичните кукли, бебешорските, но харесвам и гротеската”, казва той.
Както всяко ново поколение и днешните малчугани, по негови наблюдения, били много по-различни от предшестващите ги. Тъй като инвазията на анимацията е в огромни мащаби, е проникнала навсякъде. Като се почне от картинките в джиесемите, компютърните игри, филмите, образователните програми и т.н. Нормално е това да повлияе и да променя представите на децата днес. И вече зайчето не е просто зайче, а във формата на конус, например.

“Театърът също започва да се възползва от техническите постижения, за да може да се доближи до актуалното. Например имаме спектакли с мултимедия”, обяснява Демиров.
Тънкостта на работата, според него, е да се уцели точната стилистика, насочена към конкретния адресат и да се изберат подходящите кукли. А, както знаят порасналите любители на детски представления, те са няколко вида. Петрушките се мушкат на ръката като ръкавичка. Явайките пък се водят на параван, в главата и ръцете им са монтирани щеки. Докато марионетките са висшият пилотаж в занаята. Те ходят по земята, ръкомахат, сядат, стават, въртят глава, премигват, та даже и говорят. Могат да се движат само на конци или на твърд водач, както казват специалистите. Има и естрадни кукли, които в момента като че ли са най-актуални. Тях можеш да наденеш на краката или на ръцете си и така да излезеш на сцената.

“Много успешни спектакли сме направили. Аз имам имам афинитет обаче към марионетките от типа на тези в “Джуджето Дългоноско” на Емил Йорданов, “Спящата красавица”, “Оловния войник” на Стела Цонкова, “Жабокът цар”, “Малката елфа” на Славчо Маринов, за която ателието ни взе награда през 2000 година. Сега възстановихме постановката за новия набор малчугани”, изброява той. Не може да определи дали има мода в куклите, но факт е, че се правят много експерименти през последните години. Играе се със сенки, работи се с осветлението и други подобни. Освен това в Кукления театър се поставят спектакли и за пораснали деца, така че предизвикателствата пред сценарния екип и изпълнителите са много.
А колко продължава животът на един дървен герой е много трудно да се определи, защото това зависи и от успеха на постановката. В складовете на театъра се пазят марионетки от над 20 години. Обикновено, когато дадено заглавие се поизчерпи, целият му приказен персонаж, плюс декора, отива в пенсия за известно време.
“Докато не дойде следващото поколение деца. Тогава куклите се освежават и отново излизат под светлините на прожекторите”, казва Живко Кънев. И допълва, че колкото и да се променят постановките с годините, когато едно представление е направено наистина хубаво, то се харесва и от следващата генерация палавници.   
И двамата майстори са категорични, че е невъзможно да се каже колко точно кукли чакат своя ренесанс на сцената в склада на театъра, нито пък колко дървени герои самите те са измайсторили. Демирев все пак се опитва да пресметне и получава над 300, близо 400 кукли за цялата си кариера като старозагорски татко Карло. И пак казва, че марионетките са му голямата слабост, макар и най-трудни за правене, но всичките си произведения чувства като свои деца.

“По ми харесват обаче грозните кукли, лошите актьори, защото са ми по-интересни, по-характерни и изразителни са. Е и на хубавиците им се радвам, разбира се”, усмихва се той.
Технически една по-обикновена кукла ставала за 10-15 дни, докато за по-сложните отива значително повече време.
“Ето, например, днес съм фризьор и цял ден ще лепя косата на двама принцове”, обяснява Живко, сочейки полусглобените дървени момъка, които ще са персонажи в новата постановка на театъра “Пепеляшка”. И казва, че, за да оживее наистина една кукла, тя трябва да е свободна в движенията си. Ако е момче – да може да прави всичко, което прави и едно момче, ако е момиче – да е истинско момиче. Оттам нататък идва ролята на актьора – да вдъхне душа в малкия дървен герой.

Информация: вестник Новината