Анна и Мария Гюкови: Нашето изкуство е само за богати

Съвместна изложба на Ана и Мария Гюкови, дъщери на големия живописец и сценограф Антон Гюков, бе представена в старозагорската Градска художествена галерия. Експозицията е озаглавена HEIM, което в превод от немски означава дом. Анна е завършила пластични изкуства в Художествената академия “Варсай” в Париж, Франция, докато Мария е изучавала декорация в Болоня, Италия.

Куратор на настоящата им първа изложба е италианският изкуствовед Габриеле Тоси. Срещнахме се с тях, за да ни разкажат повече за работата, изкуството и завръщането у дома.

– От години учите и живеете извън родината си, защо решихте точно сега и точно тук да направите първата си изложба?

Мария: Преди две години правихме ретроспективна изложба на баща ни и получихме покана от директора на градската галерия Марин Добрев.
Ана: Той ни оказа голямо доверие, питахме го какво можем да представим и той отговори – каквото искате.

– Имахте ли някакви страхове преди откриването?

Ана: Най-големият страх беше как ще бъдем посрещнати. Де факто и Марин Добрев не знаеше допоследно с какво ще участваме.
Мария: Всъщност той има идея на Запад как вървят нещата. Даже ни помогна при инсталирането на работите, мисля, че усети и разбра лично творбите ни.

– В изложбата има маса, своеобразен прозорец, инсталации. Дали можем да видим в това композицията на един дом, както всъщност е наречена експозицията ви?

Габриеле Тоси: Тук се опитваме да представим дома като универсално понятие. Мислите се раждат често разбъркано, а домът е място за медитация и подреждане. В него хаосът и порядъкът съществуват едновременно, осъществява се връзка между външното и душевността на човека. Първите форми на изкуството са рисунките в пещерите, а те са къщите на първобитния човек. Друг е въпросът доколко нашите творби са успели да пресъздадат символно дома.

– А какво е търсено при повтаряемостта на предметите във фотографиите – чешмата, пожарогасителите?

Мария: Всъщност чешмите и пожарогасителите, които съм снимала, са различни, макар че изглеждат еднакво. Чешмите са от гробищата в Болоня, а идеята е следата, която оставя човекът – това е нещото, което ме впечатли. На фотографиите няма хора, но човешкото присъствие се чувства с цветята или боклуците, или въобще нещата, които оставяме. Случаят с пожарогасителя е просто едно търсене на предмета в различни ситуации, някои от които доста необичайни и неочаквани.

– Как се приема изкуството ви на Запад и лукс ли е да правиш такова, като вашето?

Мария: Само за богати е! Всичко може да се продаде. Зависи колко голямо е името ти. Има колекционери, които купуват наистина невероятни неща. Изкуство като нашето се купува от музеи, галерии и те дават много пари. Има пазар за този вид произведения, в който обаче много трудно се влиза и ние не сме там.

Габриеле Тоси: Европейското изкуство днес, за съжаление, е под влияние на идеята за спектакъл. А спектакълът и изкуството имат малко допирни точки, според мен. Спектакълът трябва да се показва, за да привлече повече зрители и да му се вдигне цената. Целта е да се накара публиката да стои и да гледа, докато изкуството няма необходимост да задържи наблюдателя. То има изключително фина връзка с човешката чувствителност. Докато пазарът на изкуството пък е структура, която идва накрая, понякога помага, понякога убива работата на твореца, всичко е относително.

– А вашето творчество спектакъл ли е или изкуство?

Габриеле Тоси: Само изкуство, тук няма спектакъл.
Анна: Но я има и театралната, сценографската част все пак, към която е прибавена декорация, която придава символика на всичко.

– Не мога да не попитам и за баща ви? Учеше ли ви, какво успя да ви даде в творчески план?

Анна: Мисля, че и двете сме много повлияни от него. Мими – в нейните живописни търсения, което е наследила от татко, а при мен са останали сценографските му търсения. Много съм повлияна от пространството. Спомням си макетите, които правеше и при мен това се проявява. Интересно как всичко е разпределено между нас.

– Имаше ли хора, които познават творчеството на баща ви и останаха озадачени от вашите неща?

Мария: Нямаше време да разбера. Когато осъзнах какво става, то вече беше свършило. Мисля, че публиката наистина остана малко изненадана и не очакваше точно това. Мнозина не разбраха символиката на мухлясалия хляб, например, а пък аз много държах да го има.

– Наистина, каква всъщност е идеята с хляба?

Габриеле Тоси: Това е като снимка на един исторически момент, не е търсена критическа ситуация. Идеята е, че често хората оставят нещата на времето и никой не поема грижа за това, което остава. Хлябът е символ на храната, на живота, мухълът е оцветен и дори изглежда естетически добре като декорация, но чрез него хлябът губи своята същност – не може повече да го ядеш. Ето тук е разликата между спектакъл и изкуство, спектакълът е цветът на мухъла, а изкуството е хлябът.

– Как възприемаше баща ви нещата, които правите?

Мария: Той имаше много съвременно мислене. Винаги съм се притеснявала, че ще ме критикува и няма да ме разбере, но напротив – дори ме съветваше. Съжаляваше само, че не рисувам. Искаше да се върна към него, защото имам хубава рисунка. Е, има шанс и да го направя.

– А шанс да се върнете в България?

Анна: И това го има, на кръстопът сме сега. Човек, излязъл от родината си и живял навън – ние сме от почти 10 години там, после навсякъде се чувства чужденец, дори и в страната си, за съжаление. Може би е въпрос на свикване, но е трудно. Съжалявам, може да не се хареса на много хора, но преди в Стара Загора имаше 6 кина, а сега трябва да си вземеш такси, за да отидеш да гледаш един хубав филм. И заради такива причини се замислям дали трябва да се върна. И ако го направя, дали не трябва да отида в София и тогава какво остава от нашия град… Ако останем тук, може да се правят много неща, условията и възможностите са много по-добри.

– Къде всъщност съхранявате работите си, някои са доста обемни?

Анна: Вкъщи (бурен смях). Това наистина е голям проблем, особено сега, когато от 50 кв. м ще се наложи да живея в 17 или 20 кв. м. Но в Париж е така. Част от нещата се разглобяват и после отново могат да се възстановят.

Интервю: вестник Новината