Фирма Ентуртранс ООД вече няма да вози

Днес, 16 юни 2011 г., са прекратени правата, произтичащи от лицензите за извършване на превози на пътници на Ентуртранс ООД. Дружеството е притежавало два лиценза за превози на пътници – лиценз на Общността (международен) и лиценз за извършване на превози на пътници на територията на Република България“, гласи прессъобщение на транспортното министерство. Оттам уточняват, че международният лиценз на дружеството е отнет след извършена обстойна проверка, при която е установено, че превозвачът не е спазил срока за представяне на документи, доказващи неговата финансова стабилност, което е едно от условията да притежава лиценз.

По отношение на лиценза за извършване на превози на територията на България е установено, че при подаване на заявлението за издаване на лиценз за извършване на автобусен превоз на пътници са използвани документи с невярно съдържание – справката за финансова стабилност на дружеството, подписана от управителя и представеното към заявлението свидетелство за регистрация на превозното средство, като към датата на представяне данните в него са били неверни. Тъй като органът е отчел високата степен на обществена значимост на дейността по извършване на превоз на пътници и предвид възникналия изключително сериозен инцидент с човешки жертви, настъпил на 15 юни 2011 г., и е необходимо превозите незабавно да бъдат преустановени, е допуснато предварително изпълнение на заповедта.

Информация: вестник Новината

* * *

Социалният психолог Харалан Александров: Управляваме безотговорно себе си и другите

– Как ще коментирате поредната тежка катастрофа, която отне живота на осем невинни българи, г-н Александров?

– Като тъжно потвърждение на една тенденция – да не ценим живота, да живеем по безотговорен начин и да управляваме безотговорно другите и себе си. Колкото по-сложна организация е едно общество, толкова повече дребни недоглеждания и пропуски – като да караш неизправен автобус, могат да доведат до голяма трагедия. Изглежда това започва да се случва по-често – да не кажем, че съществува такъв модел на поведение. В това, според мен, се крие една култура на поведение – това живеене без перспектива, без усещане за смисъл, живеене без дълга перспектива, живеене от днес за утре, започва неизбежно да дава жертви. Обществото дава жертви.
Не искам да коментирам конкретната вина и конкретните причини – има много въпроси защо точно сега, защо точно там и т. н. Вероятно ще има много обяснения, включително ще стане въпрос и за проклятие…

– Има и такава версия…

– … между другото, когато хората започват да мислят с категории като проклятие, съдба, нещата стават още по-мрачни – като намеса от турско проклятие. Този тип взрив на суеверни обяснения, които наблюдаваме напоследък, винаги са продукт на усещане на хората, че нямат контрол върху обстоятелствата от живота. Точно тогава имат нужда да произведем някакви фантастични обяснения, или някакви конспирации, които контролират живота ни.

– А ние имаме ли контрол върху живота?

– Не, точно там е проблемът. Нямаме, не защото има проклятие, поне аз мисля така, а защото живеем по този безотговорен начин и управляваме по този безотговорен начин – както себе си, така и другите.

– В случая на пръв поглед става въпрос за факт, които говори за вината на държавата, а това е фирма без лиценз и кара с лиценза на друга фирма, която е обявена във фалит. Представяте ли си за какво става дума?

– Абсолютно си представям. Това е особено иронично, защото става на фона на една политика, която демонстрира желание да подреди отношенията – поне икономическите и правните. Очевидно успеваемостта на тази политика е много ниска и това е другият тъжен извод.

– След като това се случва с автобус, какво да очакваме от другите превозни средства…

– Питате ме с какво да се движим по магистралите, с които толкова много се гордеем. Дадох си сметка, че на някакво ниво имах нужда да вярвам, че има поне едно сигурно превозно средство и това е с автобус. Оказва се, че това не е така, това не е първият трагичен случай.

– Не знам дали сте видели вестниците – как ще коментирате снимките в близък план на страдащи, разкъсани от мъка хора?

– Това е въпрос на журналистическа етика, или по-скоро на отсъствие на такава. Тази нагласа – да се възползваме от страданието, да експлоатираме, общо взето, нездравото съжаление, нездравата радост, че не сме ние и нашите близки сред жертвите, е проява на много ниска култура. Мисля, че трябва да има някаква регулация в това отношение. Границата между жълта и сериозна преса е много тънка. Отдавна съм спрял да правя това разграничение. Вестници, които имат претенции да бъдат сериозни, да бъдат аналитични, задълбочени, да бъдат критични към управлението, публикуват голи снимки на последните си страници и го правят от години, и автоматично се поставят в категорията “жълта преса”. Това размиване на границите между жълта и сериозна журналистика е също като невъзможността на поддържаме границата между изряден и неизряден автобус, между лоши и добри фирми, между добре и зле направен път.

– Не можем или не искаме да спазваме правилата?

– Правилата всъщност са граници – правилата са да кажеш откъде докъде се случва това или онова, да приемеш, че не може да имаш всичко, да приемеш, че светът е структуриран, че има ограничения и те се превръщат в част от вътрешната структура, и да се съобразяваш с тях доброволно. А не да чакаш всеки път да бъдеш забелязан, арестуван, глобен и да си приготвиш рушвет, за да се измъкнеш. Както ние живеем. Имаме прекалено много правила, нашата среда е свръхрегулирана административно, същевременно напълно провалена. Защото истински правилата се спазват, когато са малко и ясни, устойчиви във времето. И хората са избрали да ги спазват. А те избират да спазват правилата, защото ги преживяват като справедливи. Всички изследвания, които са правени в България, показват, че  административната организация, структурирането, правната уредба не се преживяват като справедливи. Тоест, хората не спазват правилата, защото смятат, че не са в техен интерес.

– А това къде се корени – във факта, че политици не правят работещи правила?

– Не, това е културен феномен. Мисля, че се възпитава и отглежда в семейството, в училището, в ранните етапи на живота, когато за пръв път влизаме в социални ситуации. Например, когато влизаме в клас, трябва да научим чрез взаимоотношенията с нашите съученици и авторитетите, че има универсални правила. А това, което научава детето в семейството, в първичната социална среда, е, че има двойни стандарти, правила, които са различни в зависимост от това къде си позициониран – дали имаш връзки или нямаш, дали имаш социална власт или не.

– Това омагьосан кръг ли е?

– Да, омагьосан кръг, но той се стеснява. Така да се каже, завива се все повече спиралата и постепенно ще се стече в мивката. Омагьосан кръг на самоунищожението – това е магията. Магията не е турска, тя е българска и се нарича простотия и отказ да се живее по етичен начин.

– Снощи (в деня на трагедията на АМ “Тракия“, б. р.) в Стара Загора имаше концерт на Веселин Маринов, въпреки че сред жертвите от катастрофата е говорителката на ОД на МВР Йонка Георгиева… Какъв е Вашият коментар?

– Това е бягство от реалността. Колкото по-трагичен става животът ни, толкова повече ще имаме нужда от развеселяването, от чалгата. Аз не слагам Веселин Маринов в категорията чалга, макар че не е далеч, за съжаление. Колкото повече пропадаме, колкото повече страдаме, колкото по- безутешен и неуправляем изглежда нашият свят, толкова повече ще имаме нужда да избягаме във виртуалния. Това е свят, в който живееш тук и сега, в мига. Той те пренася в едно условно безвременно състояние, където можеш да се развихриш, да разпуснеш, да се разюздиш. И това няма да бъде наказано със смърт веднага, както това се случва на пътя. Това е естествен психологически механизъм. Логиката е, че на трагедията хората ще реагират със замисляне, с тъга, със смълчаване. Истината е, че особено в такива култури, те реагират с разюздано развеселяване.

– Но все пак има част от този народ, сред които смятам, че съм и аз, които искат да живеят по правилата, да се държат като европейски граждани? Каква част са те?

– Според мен са малцинство, което, ако се организира добре, може да нараства. Това е най-оптимистичното, което мога да кажа.

– Какви са като профил тези хора?

– Най-различни. Не принадлежат към една социална категория. Можем да кажем, че това са хора, които са имали късмет да случат на добри авторитети. Това е общото между тях – това са хора, централизирали властта като нещо добро, което им помага, а не което ги преследва и тормози, и перспективно са в състояние да управляват собствения си авторитет по добър социален начин.

– В парламента се гласува вот на недоверие на правителството. Къде са авторитетите в тази сграда?

– Аз не ги виждам, честно казано. Тя изглежда изпразнена от авторитети. Започва все повече да изглежда изпразнена и от смислен дебат, което е много печално, тъй като това е място, където трябва да се случва управлението на ниво, на общия споделен смисъл на нашата демокрация, ако приемаме, че я има. Процедурни отношения имаме, но базата на демократичното живеене – всъщност тази способност на самодисциплина, за която говорихме досега и която толкова печално отсъства от отношенията ни, в този смисъл хората, които попадат във властта, в частност в парламента, изглеждат все повече като фигуранти, които пребивават в пространството, а не донасят тревогите, вълненията, страстите на общността, чиито представители се явяват по силата на това, че са избрани чрез демократична процедура. Не ги формират в политики, а се държат като случайни хора, които изпълняват случайни роли. И в този смисъл ние не знаем дали това, което говорят и правят в парламента, е родено от взаимоотношенията между тях, или от някоя партийна централа им е спуснато като разпореждане. Все повече е усещането, че нищо интересно не се случва в тази сграда.

Интервю: вестник Новината