Размисли на една българка с мисия да показва най-хубавото от България в Япония

Кирилка Николова-Аоки е родена в Стара Загора, завършила е ГПЧЕ Ромен Ролан, а след това Техническия университет в София. Със стипендия на Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“ продължава образованието си в Токийския университет, където защитава докторантура. Сега е преподавател там по компютърни технологии на студенти от цял свят.

След преживения огромен стрес от опустошителното земетресение, цунами и ядрена авария в Япония, които хвърлиха в  паника цял свят, седмици преди да се завърна в България, тръпнех от нетърпение и радостно очакване на предстоящото си пътуване до България и срещите си с роднини и приятели. След 4-годишно отсъствие пристигнах в България щастлива и развълнувана. За всеки българин, който живее в чужбина, България се превръща в лелеяната земя, най-прекрасната страна, забравяме проблемите, недостатъците, неразбориите, спомняме си само най-хубавите и приятните неща, и си мечтаем, сънуваме всичко, свързано с родната страна. Попила японската култура и светоусещане, виждам с други очи собствената си страна. Първите ми впечатления от София след пристигането от Япония са като за модерен европейски град, който не се отличава на пръв поглед от другите европейски столици. Израснали са нови модерни и лъскави сгради, има много нови заведения с оригинален дизайн, появили са се много нови центрове за пазаруване и развлечение, пуснато е метрото, възстановени са много детски площадки и игрища. Има същите вериги от магазини и ресторанти, както и във всеки по-голям европейски град, има изобилие от вносни стоки, продават се същите продукти, като навсякъде по света, даже ми е трудно да намеря оригинални български подаръци за приятелите си в чужбина.

За съжаление, само един ден в София ме върна към действителността. Налагаше ми се да си направя нов международен паспорт и лична карта, за което отидох в Общината. Тъй като идвам от Япония, където навсякъде посрещат клиентите с поклон, усмивка и дежурното „Добре дошли“, грубото отношение на българските служители ми подейства като шокова терапия. Веднага разбрах, че все пак съм в България и е витаене из облаците да изискваш от чиновника в Общината да те посрещне с усмивка, поздрав и ведро настроение. Работещите там са неприветливи хора, с намусени апатични лица, с нежелание за работа и да помогнат на гражданите, като си позволяват даже да крещят. Напускаш потиснат и в лошо настроение. Ако в Япония някой от служителите в общините си позволи такова поведение, ще излети от работното си място на секундата и ще бъде пратен да работи в недоразвит селски район, но дотам не се стига, защото моралът и чувството за отговорност на японеца не му позволяват да се държи по начин, който да обиди клиентите.

Целият свят бе потресен от пораженията от земетресението в Япония през март. След бедствието в Япония с изключителна бързина и организираност бяха възстановени и разчистени влаковите линии, магистралите, електрозахранването, поправени бяха улици и тротоари, вече се строят наново градове и села. Във възстановяването на страната участваха хиляди доброволци, студенти, ученици и работещи, които използваха ваканциите, почивните дни и отпуските, за да дадат своя принос за възстановяването на пострадалите райони. Има толкова много доброволци, че хотелите, общежитията не могат да ги поберат и се изграждат палаткови лагери за тях, някои от доброволците са връщани, защото няма работа за всички, толкова голям е напливът на ентусиазирани хора, желаещи да се включат във възстановителните дейности. А тук, в България, е трудно да се съберат хора за почистване на кварталните градинки! В деня, обявен за почистване на София от Столична община, от блока, където живее брат ми, на инициативата са се отзовали едва 3% от живеещите. Всеки протестира колко е мръсно и занемарено, но не желае да участва в поддръжката на района, където живее, сякаш чистотата на местата, където живеем, не зависи от самите нас! В района, където живея в Токио, учениците от училищата имат определен ден от седмицата, в който почистват градинките и улиците около училищата, има и доброволчески и пенсионерски групи, които също следят за чистотата. В самите училища няма чистачки, класните стаи, физкултурните салони и тоалетните се почистват от самите ученици, които мият подовете на училището всеки ден. Така те се учат на обществено-полезна дейност, носят отговорност и пазят.

Японците имат за какво да ни завидят: имаме прекрасна природа, огромни обработваеми площи, благоприятен климат, многобройни минерални извори, лечебни курорти, изобилие от плодове и зеленчуци, големи дворове и апартаменти, антични исторически забележителности. България, надарена с тези ресурси и с таланта на хората, има предпоставки да бъде земен рай. Пътувах от София до Велико Търново и оттам до родната Стара Загора. Видях много от красотите на България, но се сблъсках и с неща, които ще хвърлят в смут и недоумение един японски посетител. Асфалтът на много места от пътищата е просто изчезнал. Има дупки, кал, локви, но не е път. Какво е било това земетресение, какви са били тези цунами, помели пътища и села – виждат се порутени и занемарени постройки, неподдържани и безстопанствени сгради и площи.
След като пристигнах в Стара Загора, влязох и в новия старозагорски мол – красива сграда с модерни магазини и всякакви удобства, но липсваха потребителите. На един етаж имаше само трима посетители, което говори за намалялата покупателна способност на хората. Затова пък на пазара бе по-оживено и имаше много, много череши. Това в Япония го няма. На цената на един килограм череши в Стара Загора в Токио не можеш да си купиш и една черешка.
В съзнанието на японците България е красива страна, родина на киселото мляко, страната с най-ароматните рози в света. Многобройни са японските туристи, посетили Казанлък през пролетта, за да участват във фестивала на розата. Дори и раздавачката на вестници на моята улица в Токио е ходила до Долината на розите и с въодушевление ми разказва за екскурзията си в България и показва снимки от градовете, които е посетила. Както и в Казанлък, в Токио също всяка година се провежда фестивал и изложение на розата, но с японски привкус. Показват се редки рози, превърнати в бонсаи, демонстрират се икебана и градински дизайн с рози. Във всяка ботаническа градина в Япония, където се отглеждат рози, се провеждат празници на розата. По-известни са фестивалите на розата в Градската ботаническа градина в Токио, в парка “Кейсей” в Чиба и Международното изложение на розата в Сайтама. На тези събития винаги се продава българска розова вода, розов сок и сладолед с екстракт от казанлъшка роза, който е толкова популярен, че се извиват дълги опашки пред щандовете, където се продава. Тези събития вече се превръщат в място за срещи на българите в Япония. Тук се продават и много сувенири от България – керамика, ръчно изработен текстил, кукли и др. За японците няма друга страна, която да е по-тясно свързана с тяхното всекидневие от България чрез българското кисело мляко. Върху всяка капачка от киселото мляко, наречено България, има разказ и снимки за различни български градове, картата на България, рецепти от българската кухня, използващи кисело мляко. И аз се надявам с подготвените сувенири да зарадвам своите близки и приятели в Япония – български плетива, битови покривки, мускали с българска роза, розов локум.
Много често ме канят в токийските училища да разкажа на учениците за нашата страна в часовете им по интернационална култура. Никога не забравям да им разкажа и за моя роден град Стара Загора – град на липите, поетите и правите улици. Щастлива съм, че успях да посетя тази година Стара Загора в края на пролетта, когато се разнася ароматът на липите, мирисът от моето детство и ученическите години. Двете седмици, прекарани в България сред близките ми и приятелите ми, ме заредиха не само с нови спомени и впечатления, а и със сили да продължа да бъда самата себе си – една българка с мисия да показва най-хубавото от България в Япония.

Информация: вестник Новината