Художникът Иван Гонгалов: Истински даровитият човек е всестранен

Художникът Иван Гонгалов е роден през 1932 г. в София. Завършва Художествената академия, специалност “Живопис” при проф. Панайот Панайотов, но откривател на таланта му и пръв негов учител е големият Илия Бешков. През 1965 г. на Международното изложение на книгата в Лайпциг Гонгалов получава сребърен медал за илюстрация и е поканен да работи в издателство “Мондадори” в Милано, Италия.

Не след дълго, впечатлени от професионализма му, началниците му го издигат за художествен директор. През 1971 г. е избран да представя италианската илюстрация на международната изложба в Братислава „Илюстрацията през вековете”. През годините работи за издателствата “Фратели Фабри” – Италия, “Ашет” – Франция, “Шнайдер” – Германия и “Гудуик” – Холандия. През 1990 г. се завръща в България и става председател на СБХ – длъжност, която изпълнява до 1992 г. Наскоро Иван Гонгалов подреди своя изложба и в Стара Загора.

“Обичам човека изобщо и нямам образ, който да ми е любим. Е, при всички случаи в рисунките ми има една леко хумористична нота. Смятам, че на върха на човешката интелигентност стои именно чувството за хумор и самоиронията, и това е мое верую”, започна разказа си художникът Иван Гонгалов. И за да потвърди думите си, показва окачените по стените рисунки: на склонило чело и скръстило молитвено ръце момиче, до което мазно се подсмихва възрастен мъж или пък на голобради послушници във Ватикана.
Едни от най-забавните са графиките със свини – депутати, дерибеи, защото, според него, всички, малко или много, правим свинщини. Творецът търси закачката навсякъде, още повече е имал забежки в карикатурата, а и обича да пише смешни разкази, а после да ги превежда на български.
“От толкова години, прекарани в Италия, вече съм 100% италианец, но 200% българин”, усмихва се Иван Гонгалов. Според него, един художник може да бъде национален дотолкова, доколкото е и интернационален.
“Желанието ми е творческото ми ниво да е достойно, за да го покажа пред света – дотук се простира в общи линии националното у мен. Разбира се, човек не бива да бяга от корените си. Известно е, че Христо Явашев е мой ученик и когато се видяхме за първи път в Милано, той започна да ми говори на френски, щото, видите ли, бил забравил български. На което, с извинение, му теглих една. Човек не трябва да губи връзката с родината си. В същото време видях, че хората навсякъде си приличат и в доброто, и в лошото, затова и прекаленото патриотарство – да държа на всяка цена на своето, също не ми е присъщо”, разказва илюстраторът. И като отвори темата за учениците и учителите, нямаше как да не върне лентата и да не си спомни с признание тези, които са го открили за изкуството.

“Бил съм ученик на велики хора, които знаеха как да те стимулират – Борис Ангелушев, Дечко Узунов, Ненко Балкански и най-вече Илия Бешков, с когото се познавам още от дете. Те казваха, че истинският учител отваря очите на ученика си, а на свой ред той взима само това, което си е негово. Веднъж показах на Бешков свои рисунки и той ми каза, че имам талант и да му нося всичко, което рисувам. И аз му носех. Един път, като преброи скиците, които бях направил за деня, се оказаха 304. После ме заведе в академията и така тръгна всичко. Бешков казваше, че истински даровитият човек не е едностранен. Ами ако погледнем и Леонардо, и Микеланджело, и Джото, и Рафаело – те са всестранни личности – художници, учени, архитекти, поети. И мога да кажа, че съм се опитвал да бъда ученик на всички големи умове на човечеството. И съм ги приемал като духовни родители”, споделя Гонгалов.
Трудно му е да каже колко точно книги е илюстрирал, но със сигурност не са по-малко от 350 заглавия.
“Къде ще ги помня всичките. Има момент, в който се чудя – това аз ли съм го правил. Хората, които ми правят рамките, са ми казвали: една рисунчица от теб да е, ще я познаем. Та би трябвало и аз, като художник толкова години, да се разпознавам”, шегува се илюстраторът.
Той се възхищава от ренесансовия тип човек и неговия образ най-често търси в творбите си. Ренесансов не само като визия, но и като мисъл и светоусещане. В негово лице открива всички идеи и стойности на времето, които е трябвало да бъдат внушени на обикновения човек, в най-добрия смисъл на думата, за да го одухотворят и възвисят.
“Стремях се да приличам на великите си учители и аз да съм един пенкелер между графика, живопис и илюстрация”, казва Иван Гонгалов, но отрича завистта пред чуждото дарование и успех. Защото смята, че талантливите хора са си близки роднини.

Е, вероятно има и изключения. Защото веднага се сеща за случка, разказана от Владимир Димитров-Майстора – изключително благороден човек и светец, според него. През 1948 година, след преживяната Втора световна война, на Първия конгрес на Световния съвет на мира в Прага се събират хора от цял свят, представители на различни сфери в страните си. В един момент било взето решение за учредяване на фонд за благотворителни инициативи – всеки да даде, колкото може.
“Майстора ми вика: това дребно човече Пикасо (който също бил сред гостите), извъртя две гълъбчета, скочи на стола си и извика: две рисунки от Пикасо за наддаване, парите – за благотворителния фонд. Владимир Димитров възмутено ми каза, че и той можел да нарисува нещо, но не го направил, защото имал достойнство, а Пикасо, дори и качен върху стола, пак оставал по-нисък от него”, разказва илюстраторът. И продължава, че е щастлив, че както, според библейската легенда, Всевишният е направил по свое подобие човека и е чист пред съвестта си, така и той никога не е деформирал това божие подобие до състояние на уродливост, както неговия именит колега. И за големия творец съвременните абстрактни илюстрации на детски книжки са си истинско престъпление. Детето е много критично, то не бива никога да се лъже.
“Истинският илюстратор е сътрудник, ортак на писателя и няма право да важничи и маниерничи, за да се изтъкне. За мен тези хора се неможещи, защото търсят да избягат от трудното и да си правят лесното. Когато правиш илюстрация, бъди верен на текста”, ядосва се художникът. И си спомня паметната среща с един от създателите на сюрреализма Джорджо де Кирико. Когато отива при него, за да му покаже рисунките си, възрастният вече художник му казва: “Синко, Всевишният подбира кому какво да даде. Имай предвид, че талантът не е само привилегия, но и висша отговорност и голяма мисия да бъдеш почтен към това, което правиш”.
На същото учи днес прочутият български илюстратор и своите ученици, които, за съжаление, вероятно са повече в Италия, отколкото в България. На Ботуша обаче все още живеят с характера на техните традиции. Там обикновено желаещите да станат художници или скулптори отиват в ателието на известен майстор, където чиракуват и постепенно се учат. Въобще липсва идеята за истинското академично образование, затова се налагало с неговите ученици да почва от А, Б-то. Но днес е щастлив, защото едни от най-прочутите имена в италианската илюстрация са негови питомци – Акиле Пика, Чезари Коломби, Као де Мацоли.

Докато за българска школа с традиции в илюстрацията може с пълно основание да се говори и то благодарение на двама даровити художници – Илия Бешков и Борис Ангелушев, от които тръгва всичко. “Спомням си, че вече в Италия бях представил рисунки на наши майстори пред художествения комитет в Болоня. Толкова бяха впечатлени от това, което им показах, че се заговори с възхищение за българска школа в илюстрацията. И тази школа е характерна най-вече с едно голямо можене, което с времето обаче все повече се губи. Защото в настоящия момент, за съжаление, няма големи майстори, самата академия няма нито един, който да е равностоен на Бешков, на Дечко Узунов, на Илия Петров”, прави равносметка той. Този луфт в дарованието може да го обясни само с една естествена цикличност, при която, след като няма големи учители, които да внушат и предадат опит и качества, и да са ти духовни водачи, нормално е да има отлив на кадърните и даровити хора от изкуството. Доколкото може, големият той се опитва да подпомогне днешните студенти, като предава опит в Художествената академия в София. Категоричен е обаче, че липсват истински педагози, които да живеят с изкуството и да имат готовност да се отдадат.

Информация: вестник Новината