Доц. д-р Георги Вълчев: Да търсим проблемите в нас, а не да се замеряме с езика на омразата

Захарий Стоянов и символният капитал на Българското възраждане е заглавието на новата книга на преподавателя във Философския факултет, катедра “История и теория на културата” в СУ “Св. Климент Охридски” доц. д-р Георги Вълчев. Ученият, който един мандат бе директор на Дирекция “Образование и култура” в Община Стара Загора, гостува в града на липите в рамките на инициативата на Регионалния исторически музей “Срещи в четвъртък”.

Нова периодизация в етапите на личностното развитие на Захарий Стоянов, оригиналност в подхода за тълкуване на творчеството на Летописеца, както е известен националреволюционерът, участник в Старозагорското и Априлското въстание,  журналист и публицист, народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на парламента (1888–1889).

– Какво Ви накара да се върнете години назад във времето и да изследвате една противоречива личност, каквато безспорно е Захарий Стоянов, доц. Вълчев?

–  Захарий Стоянов е колкото познат, толкова и непознат. Всъщност той битува в съзнанието на българите най-вече със своите знаменити „Записки по българските въстания“ и то пак четени избирателно, единствено като се набляга на героиката. Самите „Записки“ са един огромен калейдоскоп. Те интригуват, защото показват разноликите аспекти на възрожденското общество, на колебанията на това общество, на плахите му пориви, на силните му увлечения – това всъщност Захарий Стоянов е разкрил в книгата си.

В своето изследване аз наблягам на неговата публицистична дейност, която е забравена и слабопозната.

– Той е бил кореспондент на такъв влиятелен вестник като “Таймс“…

– Не само на този вестник. Той е бил кореспондент на няколко френски вестника, работил е за гръцката преса, въобще поддържал е много широки контакти. Но в публицистиката му си личи неговият граждански идеал, неговата гражданска позиция – като вестникар в пресата, той си е позволявал да изразява мнението си директно. Като писател, на моменти е много по-мек, много по-нюансиран, докато словото му като публицист е експресивно и огнено, с позиции, които могат да въздействат на обществото.

Втората причина да започна написването на книгата е това, че Захарий Стоянов е припознат като баща на българския национализъм. И точно в негово лице виждаме колко премислен е неговият национализъм, колко далеч е от кресливия национализъм, с които мнозина, включително и днес, се опитват да спечелят дивиденти. Захарий Стоянов е човекът, който с пълна сила брани българското достойнство, който не се колебае да защитава правото ни на самостоятелно съществуване, правото на нареждане наравно с целия европейски свят на една нога – като равни, а същевременно не се колебае да бичува недъзите на съвременното българско общество и най-важното – произнася и знаменитата фраза: “Там, където тесният национализъм е взимал връх, обществата и народите винаги стигат до печални резултати“.
Така че Захарий Стоянов е изключително модерна личност, но много противоречив – като всеки ярък човек. Това бяха мотивите ми да започна това изследване.

– Успяхте ли да откриете нещо ново, непубликувано досега за този българин?

– Основната ми теза – и това е свързано с проблемите на всички общества в преход (както сме ние в момента), е, че, ако искаме успешно да се модернизираме, ако искаме да вървим по пътя на своето развитие, трябва да предложим на обществото модели за подражание. Какво се случи у нас по време на прехода – общо взето, моделите на подражание минаха през силовите групировки, през фолк вълната. На младото поколение не се посочват личности, които с делата си да покажат как можеш да бъдеш успешен за себе си и същевременно да бъдеш полезен на обществото, на родината си. Захарий Стоянов с цялостния си проект се опитва да наложи точно такива модели за подражание, защото българското общество след Освобождението слабо познава българските националреволюционери, слабо познава дори хората, които се жертваха за политическата независимост на страната.

– Нали и затова още тогава редица български интелектуалци се опитват да извадят тези личности от забвение…

– Захарий Стоянов осъществява един цялостен проект – първо, той налага чрез публицистиката тяхното значение като важност и обществени модели за подражание на младото поколение и популяризира техните идеали. На второ място, той започва да пише личните им биографии, за да покаже как един човек може да се осъществи и да бъде полезен за своята общност. Не на последно място, успява да съчетае всички тези биографични разкази с големия разказ за въстанието. И най-важното, тъй като и той – като партийно ангажиран човек и като вестникар, се възползва от спекулациите с идеите на тези хора в чисто партийните борби, започва да издава тяхното документално наследство. Почти никой вече днес не споменава, че Захарий Стоянов е първият автор, които издава събраните съчинения на Любен Каравелов, който издава първия том на събрани съчинение на Христо Ботев, той е човекът, който, осъзнавайки възможността за спекулации, казва: “Да, винаги ще има такива, ето оригиналите, за да можете да четете, сравнявате и да правите своите изводи”.

– Доколко е вярна тезата за неговата неестествена смърт?

– Силно са преувеличени тези слухове. Те започват още с неговата кончина – версиите са от заразена бира до отровителство. Има запазени ясни и точни доклади на патоанатомите, които са констатирали смъртта. Захарий е страдал от язва, нелекувана добре, затова се е стигнало до фаталния перитонит. У нас злите езици дори са говорили, че до смъртта му се е стигнало, след като той се е натъпкал с луканка, за да спести някои и друг лев от командировката си в Париж. Човешката злоба и политическите спекулации у нас не са от днес. Разгърне ли човек пресата от онова време, ще се убеди, че злобата и чернилката са ни съпътствали през цялото ни модерно развитите до ден днешен.

– С коя съвременна личност можем да намерим сходство с Летописеца?

– Лично аз не бих искал да правя паралели със съвременни личности. Всеки човек е неповторим сам за себе си. Не се опитвам да го сравнявам с някои от новите политически и обществени личности у нас. По-скоро искам да покажа как една личност може да бъде полезна на страната си. Никой не може да отрече, че в съвременната епоха хората трябва да мислят и за собствената си кариера. Никой не може да отрече, че в съвременните условия, за да си успешен, трябва да си успял. Но не може това да бъде единственото мерило за силата на една личност. Една личност остава като жалон в националната ни история, едва когато надхвърля тесните граници на личното аз и се посвещава и работи за просперитета на обществото. Захарий Стоянов го е показал, въпреки спекулациите. Ако се разгърнат вестниците от това време, ще се види, че злобата и чернилката го е съпътствала. Пак казвам, както през цялото ни съвремие. Но има неща, които не могат да бъдат отречени – Захарий Стоянов излиза с името си, публикува статиите с името си и се бори за идеите си с името си. Неслучайно една от любимите му фрази е: “С подпис, с подпис, друже, скрит зад дувара там може да плюе всеки. Излез, за да видим кой какво ще каже“.

– Темата за българския национализъм е особено актуална днес, след събитията в София между привърженици на мюсюлмани и една политическа сила. Къде можем да потърсим поуки от миналото?

– Ако човек разгърне моята книга, идеята и замисълът ми беше такъв: през нея да актуализирам голяма част от посланията на Захарий Стоянов. Затова и в текста си използвам голяма част от неговите цитати от различни периоди на обществено-политическата му дейност. От тях човек може да добие представа, че дори Захарий Стоянов е бил наясно, че национално достойнство, чест, право на достойно съществуване наред с други народи в света са възможни единствено и само тогава, когато търсим проблемите в нашето общество, когато започваме да решаваме тези проблеми и си поставяме ясни и конкретни цели за бъдещето. Идеята да търсим вината в някой друг води винаги до плачевни резултати. Такъв прочит би могъл да бъде хвърлен върху цялата ни история. Примерно, защо да не счетем, че древногръцката цивилизация е подкрепила развитието на пълния капацитет на тракийската култура, защо да не счетем, че византийската цивилизации непрекъснато е ограничавала и нанесла вреди на средновековната ни държавност и т.н.. Трябва да се научим – и Захарий Стоянов го показва много ясно, да търсим проблемите вътре в самите нас, а не да се замеряме с епитети и да се плюем с езика на омразата. Да обединим потенциала на нацията в позитивизъм, защото само така можем да дръпнем напред и да измъкнем обществото от кризата.

– Като историк, как бихте коментирал използването на етническото противопоставяне за политически цели?

– Моите притеснения – не само от конкретния сблъсък при последния случай в столицата, макар че той е отвратителен, са, че такъв род конфликти отново отклоняват вниманието на обществото, отново разконцентрират националната енергия, която би трябвало да работи за някакви конкретни цели. Дали ще бъдат увеличени малко повече високоговорителите на джамията в София или не, не е същностният проблем на обществото. Разбира се, този проблем трябва да бъде решен по законов път – общинската власт има правомощия. Не е начинът, който „Атака“ избра, защото всичко намирисва изключително нечистоплътно, защото се случва в навечерието на поредните избори.

Интервю: вестник Новината