Проф. Андрей Пантев: У нас винаги е имало две Българии

Не виждам ролята на интелигенцията и намирам това за по-безнадежно, отколкото тогава, когато губихме войни и бяхме подложени на териториална ампутация, казва проф. Андрей Пантев, депутат от Коалиция за България и доайен на 41-то Народно събрание.

– Проф. Пантев, преди двадесет години Вие обяснихте „Защо две Америки“*, аналогично в наши дни какви са реалните основания да говорим за две или повече Българии?

– Това разделение за пръв път е употребено в един роман – „Сибила“ от злия дух в нашата история лорд Дизраели, граф на Бийкънсфилд, и фактически класовото разделение там най-напред е посочено от един консервативен политик и писател, а не от Карл Маркс. У нас винаги е имало две Българии в социално-материален смисъл, но като че ли в момента тази тенденция на пропастно разделение между имуществени и неимуществени среди и слоеве придобива класически размери за една неразвита и изоставаща, и латиноамериканска по облик и панорама държава.

– Загубихте се напоследък от така нареченото публично пространство. Това търсена тишина ли е от Вас?

– Аз си давам ясна сметка, че има фактор възраст, който не може да бъде преодолян и не виждам нищо неестествено в това да се появявам все по-рядко дотолкова, доколкото идва ново поколение и аз няма да играя ролята на разсърден старчок, на когото не му отстъпват място в трамвая. Но наред с този основен мотив, аз изпитвам до голяма степен усещане за безнадежност, защото в много отношения нашето общество е стигнало до онзи пункт, онзи рубеж, при който връщане няма, не толкова като стопанска структура, а като манталитет, като мислене. У нас се приема всичко за индикация на прекия успех. Какво да се мисли за една държава, в която се съдят взаимно, упрекват се взаимно най-остро президент и премиер, докато във Франция допреди двадесет години Ширак и Митеран бяха принципни политически врагове, но имаше цивилизовано противопоставяне. Всичко това означава, че трябва да си зададем въпроса що за хора сме ние, българите, щом позволяваме толкова пъти да бъдем подведени и да гласуваме масово за някого, който след две седмици казва: „Ама не съм имал това предвид“. Гласуването е свещенодействие, при което трябва да мислиш за следващите 5 години, а не за следващите 2 седмици. От друга страна, това не е само българско явление. Има една своеобразна вулгаризация на целия световен ред. И виждате, че Китай стана много мощна икономика, но никой не говори, че там е царство на комунизма. Този коментар никой не го използва, докато при малък опит да кажеш, че в миналото не беше само лошо, веднага ти лепват етикет на болшевик, на комунист и терорист или на тоталитарен адвокат.

– Споменахте за гласуването… Вие отсъствахте от гласуването на вота на доверие към правителството. Как определяте тази групова проява?

– Какъв е този парламентаризъм, в крайна сметка, когато предварително се знае кой как ще гласува? Както виждате, тази вечна тема за чуждите карти и гласуването с тях беше преодоляна, но това не внесе капка качества в конкретната законодателна дейност на парламента, защото неговата дейност се оценява и от обществото, и като самооценка по формален признак, по приети закони, по извършени заседания и прочие. Дебатите в парламента не убеждават никого от отсрещната страна да взема друга позиция, освен тази, заета и зададена от партийния бос.

– Казват, че сравненията водят до нещастие, но въпреки това, на кой период Ви прилича настоящото управление на държавата? Има ли аналог назад във времето?

– Има аналог дотолкова, доколкото след края на Първата световна война България беше разбита, унизена, оскърбена, обявена за агресор, имаше чудовищни свидетелства, в повечето случаи измислени, за български жестокости по земите, които вече не са част от територията на България, имаше едно взаимно следене и преследване, министри влязоха в затвора. Но тогава не генералите и не индустриалците, и не търговците, а българската интелигенция възвърна след около три-четири години самочувствието на българите като част от победена, но стойностна българска държава. Днес аз не виждам ролята на интелигенцията в тази светлина и това го намирам за малко по-безнадежно, отколкото тогава, когато губихме войни и бяхме подложени на териториална ампутация.

– От години не са се разказвали толкова вицове за политици и е нямало такава предпазливост с телефоните. Какво се случва, проф. Пантев?

– Има една психоза, която се превръща в невроза. Една мания от страх да не се изтървеш да кажеш нещо. Удивителното е, че при толкова много вестници и медии изобщо, които симулират независимост и толерантност, вече всеки си прави самоцензура и самоконтрол, което показва колко много неща не са се развили в онази посока, в която се надявахме да бъде през магическата 1989 г.

– Каква е най-голямата загуба през кризисната 2010 г.?

– Загуба на надежда, загуба, че най-сетне нещо ще тръгне, загуба на усещането, че най-хубавото още предстои. Тази травма, тази духовна криза – не по-малко силна, отколкото финансовата, и идеята, че има само поединично спасение, че само по този начин можеш да преживееш живота, може би устройва някого и неговото семейство, но чертае доста мрачни хоризонти за нас като етническа единица и като държава.

– Все повече повърхностни и еднодневни драми се вихрят в държавата. Кога и какви плодове ще наберем?

– Това е част от онази дегенерация, за която говорихме преди малко. Забелязвате ли, че днес се говори кой кого е подслушвал, кой от кого откраднал, кой кого натопил, кой кого арестувал, кой кого измамил. Фактически острите социални теми, темите на ножа и вилицата се подминати и ужасяващото е, че всички са се вторачили в радиа, вестници и телевизори, търсейки новини кой каква любовница има и кой как прекарва Новата година. И в такъв случай има едно общо безраличие към общата динамика, която се разиграва пред очите ни и може би това е целта да се говори за елит, да се говори за мода, да се говори за музика „чалга“, да се говори за писатели-борчета.

– Провал на ГЕРБ или коренна реорганизация на БСП ще дадат на левицата реални шансове да се върне в управлението на страната?

– Според мен БСП ще възстанови престижа по линията точно на сравнението, защото имаше една такава преднамерено вкоренявана идея, че БСП не управлява активно. Миналото управление не беше блестящо, но беше по-успешно. Няма оценка без сравнение. Всеки, който сравнява между вчера и днес, но не по разтакани магистрали, а по пенсии и цени, вече си дава ясна сметка, че се е поддал на едно лудване, което не е първо и не е последно в нашето политическо развитие.

– Наскоро бе открит паметен монумент на Борис Елцин в родния му Екатеринбург, което предизвика известна полемика в Русия и по света. Ще заслужи ли висш управник от българския преход подобна почит някой ден?

– Самият факт, че и в руския преход има съмнителни и крайно противоречиви отношения и оценки към тази личност, да не говорим и за самия Горбачов, който е ненавиждан в Русия и обичан в чужбина, докато сега с Путин е точно обратното, показва колко безлично е нашето време. Колкото и да се напъват много водачи, много лидери, в крайна сметка безличието доминира, защото да държиш невъздържан, да не кажа просташки език, това не е излизане от безличието, а просто временно привличане на изкуствено внимание и то на по-необразованата част от българската общественост. Затова поведението на умерените дейци като Станишев и Сакскобургготски не беше приемано, защото беше цивилизовано. Тези хора често пъти жертваха собствената си принципна зависимост и емоционална интуитивност, за да доведат до едно равновесие. За съжаление, когато носиш равновесие, те атакуват и от двете страни. Това е драмата на един сериозен политик в България и в днешния ни свят.

– Оказа се, че след порой обиди, освирквания, размахани пръсти, дървени ваканции за университетите, сега родната наука е „най-милото ни“. Кой ще е крайният победител между сблъсъка на „министерската“ египтология и „академичния“ феодализъм?

– Египтологията в България е като българистиката в Египет, така че ние не знаем способностите на този наш министър като учен, но, от друга страна, той много ловко експлоатира идеята от потребност за реформиране на БАН, но едно е реформация, а друго е унищожение. Йезуитският им език, че не искат да унищожат БАН, лъска с цялата си яснота, даже и при последното им принудено отстъпване от първоначалното посегателство над БАН. Практически спирането на посегателството над БАН е едно от малките успехи на общественото мнение и на разумната аргументация в нашия граждански, научен и политически живот.

– В тези „йезуитски времена“ може ли човек да съхрани нормалността, духа и нуждата си от свободата?

– Вижте, духовност се отнема, когато я нямаш. Духовност не означава непременно да римуваш кон със слон и да се обявиш за поет. Духовност е нещо дълбоко и трайно, не подлежи на дефиниция, но се усеща. Така че има и друг момент – често пъти писатели, които доскоро бяха хрантутници на предишни режими, сега се оплакват, че не ги издават по простата причина, че не ги дотира държавата. Не за такава липса на духовност говорим ние.
Говорим за една вътрешна духовност, при която Валери Петров да може напълни стадиона със слушатели, а не Азис. За съжаление, точно тази точка, където няма връщане назад в тази област, за съжаление, мисля, че е достигната.

– Вас лично какво Ви държи в политиката?

– Задържа ме скуката и ласкателната идея, че, без да съм типичен народен представител, има потребности и от такива като мен, не точно от мен специално, от такива като мен, защото да носиш една тиха печал, невинаги означава капитулация, а означава и мъдрост. Друг въпрос е дали хората около мен имат потребност от такава мъдрост. Аз смятам, че хората като мен не са много, защото аз бях неконвенционален професор и никой не смее да каже, че съм непотребен. Мисля, че и сега е същото.

– Каква положителна обществена тенденция може да се очаква в България в следващите години?

– Предполагам, че това стресване, което има в поведението, този тих гняв, тази битова ненавист ще бъдат леко облагородени от бивши и настоящи, но неизхабени личности, но много повече се страхувам от другата тенденция: това социално неудовлетворение, тази битова ненавист може да бъде политизирана по възможно най-груб начин и при едно малко палване на кибрита, което при всички случаи става отвън, съвременници сме на тази тенденция от Египет до Тунис, може да взриви един чисто сляп бунт и сляп гняв, който ще носи само разрушение и преместване на центровете на управление. Това е тенденция в световната история. През 200 – 300 години селяните атакуват замъците, изколват графовете, изнасилват графините и се настаняват в очакване, че през следващите неколкостотин години, ще се прояви същото подобно драстично явление. Под лупата на нашето собствено съждение и нашите собствени недостъци трябва да осмислим тези тендеции в целия свят и без да се правя на Касандра или Нострадамус, смятам, че самото човечество ще преживее някаква социално-политическа драма, която обаче може да има смисъл само тогава, когато има някаква духовна предподготовка. Както казах, българската интелигенция е вече загубила онова престижно място, което е имала и в най-мрачните времена на българското развитие. Когато едно общество е болно, това е упрек и към самата интелигенция. Значи и тя е болна.

– Благодарим Ви! За нас беше чест.

– И аз благодаря! За мен беше вълнение.

* Книга на проф. Пантев от 1991 г., в която той прави анализ на различията между англоговорящия богат Север и латинамерисканския беден Юг, между богатите и бедните прослойки в Новия свят и репликираните обществени зависимости на Европа

Интервю: вестник Новината