Петко Петков, голмастор на Берое за всички времена: Приключих с треньорската си кариера

Никога не ми е било фиксидея непременно да бъда треньор. Постоянно се говорят приказки, че не винаги успешна кариера като играч ти гарантира и развитие като наставник. Аз не съм съгласен. Няма как да си бил добър футболист, а футболът да не ти е ясен. Но тази професия е такава, че оставката ти винаги е в джоба, казва голмайсторът на Берое за всички времена Петко Петков.

– Ласкаят ли Ви оценките, че сте най-добрият нападател в историята на “Берое”?

– Ако просто погледнем статистиката, фактите са такива, че наистина съм най-изявеният и успешен нападател. Радвам се, че все още има фенове, които помнят моите мачове и дават тези оценки. Разбира се, че се радвам на подобни квалификации, но само ако са от хора, които са ме наблюдавали. Сегашните привърженици са млади момчета, които наблюдават съвременния футбол и е нормално да си имат нови любимци.

– Променил ли се е много футболът от Вашето време досега?

– Някой казват, че има голяма промяна – че тогава се е играл много бавен футбол, а сега – много бърз. Истината е, че днес се набляга много повече на физическите единоборства, а не толкова на техниката. Системите на игра са различни. Преди се играеше в защита с един последен човек и с един, който винаги е прикрепен към централния нападател. Сега тенденцията е да се играе в една линия в отбрана, което лично за мен е по-удобно за нападателите. Не мисля, че се е играло на по-бавни обороти. Дори сега виждам много уж водещи футболисти, които не могат да се доближат като скорост до някои от състезателите от моето време.

– Кой е най-железният защитник, срещу когото сте играл?

– Проблеми съм имал почти с всички защитници, срещу които съм играл. Винаги е имало по един, който да ме пази персонално и не ми е било лесно. Много елегантно играеше Димитър Пенев, а такива ритачи като Жоро Илиев – Майкъла, освен да те блъскат в бъбреците цял мач, друго не правеха и затова не мога да ги определя като железни бранители.

– Бяхте първият българин с трансфер на Запад, как го приехте тогава?

– Много преди преминаването ми в “Аустрия” (Виена) да стане факт, имаше доста западни отбори, които ме искаха в съставите си. Тогава обаче ситуацията беше такава, че не можах да изляза зад граница. Самият трансфер в “Аустрия” стана по същия начин, както Стоичков отиде в “Барселона”. Представих се много силно срещу тях и те веднага пожелаха да ме купят. Това беше през 1973 година. Тогава нямаше как да се осъществи сделка, но интересът от тяхна страна продължи и цели 8 години по-късно отново ме поискаха и този път всичко беше наред. Станах първият, който премина “Желязната завеса”, макар и вече на малко по-напреднала футболна възраст.

– Какво беше отношението на австрийците към Вас?

– Първо, самото ми преминаване там си беше израз на голямо уважение, 8 години след като им вкарах 7 гола в двата мача в турнира за Купата на УЕФА. А иначе във Виена отношението към мен беше много добро. Хората по улиците ме познаваха и често ме поздравяваха. Бях 2 години там и явно съм оставил някакви следи. Дори изиграх и няколко мача за отбора на ветераните им. Приемаха ме като свой.

– Разликата в професионалната организация на клубовете в България и Австрия беше ли голяма?

– Не беше голяма, а беше огромна. Каквато е и сега.

– Кой момент считате за своя звезден миг?

– Във всеки един мач съм се раздавал на 100%. Много ми се играше и трябваше да съм на легло, или да не мога да ходя, както когато бях болен от хепатит, за да не играя. Поне по 10-ина мача на сезон бях с блокади на глезените, но това не ме е спирало. Звездни мигове… имам доста. Може ми голмайсторските ми призове в България си остават нещото, с което се гордея. Една от годините можеше да се боря и за Златната обувка, но, след като първия полусезон имах 20 попадения, се разболях. Въпреки това, до края на шампионата никой не успя да вкара повече голове и да е останал на лидерската позиция. Друг прецедент и абсолютен рекорд също е мой – 56 гола в “Б” група – нещо, което дано да съм жив да видя някой футболист да повтори. Сега, като ги гледам младите играчи, като вкарат един-два гола и се почва едно мятане по терена от радост, събличане на фланелки и къртене на флагчетата. Малко странно ми е всичко това.

– Какви спомени имате от двубоите на “Берое” на европейската футболна сцена?

– Това бяха незабравими преживявания. И мачовете с “Ювентус”, и с “Аустрия”, и с “Атлетико” (Билбао), и с “Хонвед” ми донесоха толкова положителни емоции. Най-много съжалявам за сблъсъка ни срещу “Магдебург” през 1973 година, когато се разболях, а и целият ни отбор беше малко поразбит от други проблеми. Немците тогава ни биха, а по-късно взеха и Купата на УЕФА след победа над “Милан”.

– Не съжалявате ли, че играхте във времена, в които фуболът се считаше по-скоро за удоволствие, а сега е огромен бизнес с много пари?

– И да съжалявам, и да не съжалявам, нищо няма да се промени… няма как да стана на 20 години и да почна да играя. Остава ми това, че преди играхме наистина за удоволствие, играхме за хората по трибуните и те го оценяваха.

– А реално ли е все пак в днешно време да се плащат по 50 – 60 млн. евро за един футболист?

– То дори в България са сериозно завишени цените на футболистите, а какво да говорим за Запада. Аз това не мога да го приема. Виждаме обаче, че пък тези отбори, които дават големи пари за трансфери, стадионите им са винаги пълни – и по 3 мача на седмица да имат, празни места няма.

– След приключването на спортната Ви кариера бяхте доста години треньор. Отдавна обаче не сме Ви виждали начело на отбор. Затворена страница ли е вече треньорската професия?

– Разбира се, че е затворена и то от доста време. Няма и отбори в областта. Бях начело на “Берое”, “Черно море” и “Академик” (Свищов), но никога не ми е било фиксидея непременно да бъда треньор. Постоянно се говорят приказки, че не винаги успешна кариера като играч ти гарантира и развитие като наставник. Аз не съм съгласен с подобно твърдение, тъй като няма как да си бил добър футболист, а футболът да не ти е ясен. И ми е интересно напоследък как много повече се обаждат и реагират
треньори, които не знам дали въобще са играли футбол. Тази професия е такава, че оставката ти винаги е в джоба. Винаги съм държал първо на себе си като треньор, на моите играчи, независимо в кой отбор, на това, което правя и това, което казвам. И винаги съм носил отговорността за решенията и действията си.

– Носят ли Ви радост децата от школата на ФК “Стара Загора”?

– Разбира се, това е нещото, което, откакто се отказах от футбола и треньорството, ми носи радост и удоволствие. Виждам деца, които са водени от бабите си на тренировки и с времето израстват, и стават мъже пред очите ти.

– Бяхте част от ръководството на “Берое” при спечелването на купата. Какви чувства изпитахте тогава и защо после се стигна до тези неприятни ситуации при сменяне на собствеността на акциите?

– Първо, нека да е ясно на всички, че историята на “Берое” не започва преди 2 години, или пък от момента, в който беше спечелена купата. “Берое” го е имало много преди аз да започна да играя, много преди да стана треньор и много преди да вземе купата миналата година. Винаги съм уважавал това, което другите са сторили преди мен. Щом съм играл преди време в “Берое”, значи някой го е създал. Разправиите при смяната на собствеността за мен бяха изкуствено създадени и нападките към старото ръководство бяха тенденциозни. Истината беше, че клубът се справяше, макар да беше трудно. Уж нямаше пари, а отборът игра силно, спечели купата, участва и в европейските турнири.
Ситуацията с акциите има малко предистория. Нека се върнем малко по-назад и да си припомним, че “Берое” беше почти затрит от Николай Банев. Тогава Дамян Георгиев успя по юридически път да спаси клуба, а много хора това нещо не го знаят, или пък не искат да си го припомнят. Създаде се ново дружество, имаше срещи с Борислав Михайлов и Валентин Михов и, в крайна сметка, “Берое” продължи да съществува. Д-р Евгений Желев пък съумя да уреди финансиране от Христо Ковачки. Бизнесмените от Стара Загора също се включиха в издръжката на тима и нещата потръгнаха. После, по една или друга причина, местният бизнес се отказа, Ковачки също се оттегли и реши да предостави акциите абсолютно безвъзмездно лично на Дамян Георгиев. Той обаче прецени, че е по-добре собствеността да бъде прехвърлена на ветераните, като мислеше, че те са хора, които ще го подкрепят и ще си поемат отговорността, ако се наложи да се взимат важни решения. Случи се така обаче, че ветераните тръгнаха срещу Дамян, макар че той направи много за “Берое”. След смяната на собствеността новите шефове решиха, че Петко Петков няма място в “Берое” и длъжността ми беше съкратена. Лошо няма. Има си други хора, които сега си работят и им пожелавам успех.

– Уважава ли българинът своите легенди и заслужили спортисти?

– Не. Специално в Стара Загора не мисля, че хората, които са давали много за спорта и в частност за “Берое”, получават заслуженото им признание и почит. Та Евгени Янчовски направи отбора шампион през 1986 година, което е по-трудно от това да вземеш купата, тъй като трябва да си постоянен в изявите си през целия сезон от 30 мача, а не съм го виждал на футболната карта на Стара Загора – никой не се е сетил за него. Да не изброявам и други имена, но къде са Иван Вутов, Христо Тодоров. Единствено още Дамян Георгиев като беше, се показа едно уважение към Георги Стоянов-Бръснаря, който се разболя и получаваше някаква помощ.

Така че тук няма признателност. Аз никога не съм претендирал, че съм най-великият, а получавам някакви есемеси от разни фенове “Ти не си никаква легенда, други са легенди”. Защо?! Странно е. У българина има много повече завист, отколкото трябва. Аз съм доволен все пак, че хора, които ме познават по-отблизо и които са от моето поколение, ме уважават. Това е важното.

Интеврю: вестник Новината