Георги Младенов: Ще се занимавам с баскетбол дори и на Луната

В навечерието на 2011 година на треньорския пост на женския отбор на “Берое 07” изненадващо се озова баскетболната звезда от близкото минало Георги Младенов. Започва да тренира на 9 години – през 1971-ва, и вече 40 години спортът с оранжевата топка е неговият живот.

В професионалната си кариера има 12 шампионски титли и 7 купи. Бил е наставник на мъжките състави на “Спартак Евроинс”, “Балкан” (Ботевград), “Лукойл Академик” и мароканския шампион “Ас дьо Сал”. Със съпругата му Нина имат 2 деца – Гергана и Борислав.
За предизвикателството “женски баскетбол”, за нрава на българина, за приятелството и мечтите Младенов разказа пред Желязко Динев.

– Свикнахте ли вече с обстановката в Стара Загора и беше ли свързан коледният Ви късмет с отбора на “Берое 07”, г-н Младенов?

– Посвикнах вече с града. Бил съм треньор в Ботевград, преди това играх в Плевен, така че аз съм “кръгъл камък” – лесно се ориентирам в ситуацията. Освен това, бях посрещнат нормално, с уважението, което трябва да има към всеки един човек заради това, което е направил и ще направи. А колкото до коледния късмет и подаръците – ще видим след края на първенството. Те, мечтите, се сбъдват обикновено малко по-късничко.

– Отборът е изключително млад, какви са Ви амбициите с него и какви са реалните му възможности в оспорваното женско първенство?

– Съставът ни донякъде е окомплектован добре. Имахме идеи с президента Делчо Делев да привлечем още един център, но времето ни притисна и нямаше как да се справим с тази ситуация. Малко ми е несвойствено все още, тъй като съм начело на тима от десетина дни, а в последните 7-8 години съм работил само с мъжки състави.
Имаме си своите шансове – както в първенството, така и за купата. Разликата в класата между първите 5 отбора в класирането не е фрапираща и може да бъде компенсирана със здрави тренировки и добра игра. Единственото нещо, което ме притеснява, е, че времето ни притиска, но мисля, че ще се справим.
Ако говорим за амбиции – моите нямат лимит. Баскетболът се играе 5 срещу 5, с една топка, по едни и същи правила. Който е по-подготвен, печели. Защо пък да не сме ние?! Фактите са такива, че на този етап “Берое 07” много трудно може да влезе в първите 4, защото в първата половина от сезона балансът беше 3 победи и 7 загуби. За да се придвижим напред, трябва да си вземем всичките домакинства и да търсим 3 победи като гост. Това не е невъзможно, но по-реално е да съсредоточим подготвката и силите си за купата и за плейофите. Имаме шансове и трябва да ги използваме в една от двете надпревари. Няма от какво да се плашим. Ще играем на елиминиране срещу “Лукойл” или “Дунав” за купата. Имаме един месец и дотогава ще бъдем на някаква степен готови.
При мен няма разминаване между амбиции и възможности. Сега обаче има разминаване между време и амбиции, без да се опитвам да се презастраховам. Не ме е страх… ако беше така, нямаше да дойда за първа година треньор на жени и то в такъв момент, в който тимът не е в завидно положение. Един отбор се гради за година и половина-две, докато аз допреди 3-4 дни бърках имената на момичетата. Важното е да се работи така, че те да повярват в треньора си и да повярват в онова, което те правят. А това става с добри игри и с победи.

– По-трудно ли Ви е сега с жените?

– Баскетболът е един и същ. Не ми е по-трудно. За краткия ми престой вече установих, че жените са по-изпълнителни на тренировките, много по-бързо разбират нещата, които се изискват от тях. Концентрацията обаче им пада много бързо и трябва да работим върху това.  Момичетата са с перфектно държание на тренировките, реагират на натоварванията нормално. Странно ми е, когато трябва да кажа “ние” и излиза “ние, момичета”, но това, разбира се, го приемаме в кръга на шегата.
Досега нямам проблеми и съм много доволен от всички – като отношение, мотивация, поведение в тренировъчния процес. Надявам се така да продължим и занапред.

– Как така се случи, че треньори като Вас, Георги Божков, Петко Маринов, че и Тити Папазов, за когото не е тайна, че помага на “Левски”, се оказаха в женското първенство, а в същото време треньор на националния отбор е Хосе Мария Бусета?

– За Бусета не ми се коментира. Федерацията са го избрали и са си в правото. Иначе в България не са много отборите и все някъде трябва да работим. Другото е, че винаги, когато си местен – било играч или треньор, не се оценява това, което може да направиш. Лошото е, че никой не е пророк в собствената си страна. Скоро си говорих с Росен Барчовски и Георги Глушков, че, докато българските треньори не се обединим и всеки един не го боли от загубата на колегата му, а се радваме тайно, че той се е провалил, нищо няма да стане. Уж се поздравяваме за успехите, ама сме готови после за операция при д-р Чирков, че сърцата ще ни спрат от завист. Тази приказка “Да си запаля къщата, че да му изгори на комшията плевнята” не е дошла от Италия или Испания. Наша си е. Така сме устроени. Не си уважаваме лидерите и звездите във всяка една област.
Няма нищо лошо, че аз и Жоро Божков, Петко Маринов и Тити сме в женското първенство. За всички е ясно, че мъжкият спорт е по-атрактивен и зрелищен, но пък има какво да се научи и види и от дамите. Женският баскетбол е предизвикателен и ако успеем да му върнем част позициите отпреди 25-30 години, ще е голям успех.

– Каква е истината около напускането на “Лукойл”? Тогава се изписа много…

– Просто си подадох оставката. Аз смятам, че един треньор е длъжен да поеме отговорност, когато отборът му губи. Както и когато тимът побеждава, всички казват, че играе добре и печели, защото наставникът ги е наредил правилно и си е свършил работата. Тогава “Лукойл” падна 2 пъти поред. Първо загубихме с 20 точки от “Левски”, въпреки че разликата е нереална. Последваха финансови санкции за отбора и срещу “Рилски спортист” момчетата не се представиха така, както трябва, дори смея да твърдя, че някои играха симулативно. Загубихме и си поех отговорността за това. За мен обаче беше ясно още като станах треньор, че оставката винаги ще стои в задния ми джоб, така че нищо фатално не се е случило. Благодарен съм, че имах шанса да съм в най-професионалния клуб в България и тази година си ми остана най-успешната до момента – станах шампион с “Лукойл”, преди това с “Балкан” спечелихме “А” група по безапелационен начин, а заедно с моите помощници оставихме националната формация за 18-годишни в първа дивизия на Европа.

– Бяхте наставник на шампиона на Мароко при мъжете, станахте шампион и с “Лукойл” в България. Къде беше по-лесно и големи ли са разликите в професионалното отношение към спорта?

– В мароканския отбор “Ас дьо Сал” разполагах с 6 национални играчи плюс двама американци. Смятам, че в българското първенство с този отбор щях да се боря с “Левски” да играя финал с “Лукойл”. Имах два центъра по 212 см, още двама здрави състезатели по 205. Единият американец беше много класен – като структура, стил и начин на игра напомняше много на Уили Дийн. Място за сравнение в организацията и професионализма обаче няма – в Мароко са доста назад. В “Лукойл” всичко беше на перфектно ниво – просто отиваш и казваш какво ти трябва, и то ти се осигурява веднага. В Мароко все се говореше за “утре” и това ме убиваше. Другото, което ме отказа, е, че се опитаха да ми наложат да пренебрегна принципите си, а това няма как да стане, независимо дали ще водя “Лукойл”, “Берое 07” или Полски Тръмбеш. Не приемам мениджъри или президенти на отбори да ми казват: “Този трябва да играе” или “Онзи трябва да не играе”. Щом са ми гласували доверие, само и единствено аз си правя състава и си нося съответната отговорност.

– Преди повече от 10 години бяхте в Саудитска Арабия заедно с Барчовски и Божков. Какви са Ви спомените оттам?

– Все се старая да помня само хубавото. Не че не помня, че стояхме 5 месеца без заплати. Интересно беше там. Имах представа за арабския свят, тъй като в началото на 90-те играх една година в Тунис. Начинът на живот е значително по-различен от тук, тъй като религията е на съвсем друго ниво. Въпреки някои перипетии, изкарахме добри 10 месеца, ако трябва да съм честен. Отборът ми не беше професионално устроен. Имало е седмици наред, в които съм тренирал сам. Побеждавахме много по-силни тимове от нас и като цяло се представихме по-добре от очакванията.

– Вие сте спортно семейство. Съпругата Ви е бивша гимнастичка. Насочвате ли и децата си към спорта? Доколкото знам, синът Ви уверено върви по вашия път?

– Дъщеря ми Гергана се занимава доста време с баскетбол, но накрая беше разочарована от много неща, които се случиха и, в крайна сметка, реши да се откаже. Не й беше особено приятно, тъй като смяташе, че аз съм очаквал от нея да върви нагоре с баскетбола. Нейното решение обаче е абсолютно вярно и вече трета година тя учи право в Софийския университет.
Синът ми Борислав е на 10 и от 2 години тренира баскетбол. Не искам аз да казвам нищо за него, но това, което другите говорят, е, че той дори е по-талантлив от мен. Наистина много неща му се удават, прави ги с лекота и даже понякога ги пренебрегва, тъй като смята, че са твърде лесни. Никога не съм го натискал да става баскетболист. В началото искаше да тренира футбол и го записахме. Задържа се само месец и започна с баскетбол в БУБА. Миналата година станаха шампиони, без да допуснат загуба цял сезон, а Борислав беше избран за най-полезен състезател. Дано така да върви. С каквото мога, ще му помагам, но не съм вманиачен баща, който на всяка цена ще бута сина си напред, ако видя в даден момент, че няма смисъл. Знам, че след време моето име ще му тежи, но се надявам, че бързо ще преодолее този проблем.

– Доста спортни личности започнаха да навлизат в политиката. Замислял ли сте се и Вие да го сторите?

– Не! Чувал съм от старите хора, че камъкът си тежи на мястото. Искам да се занимавам с баскетбол. Политиката не е за всеки. Ако си решил да се занимаваш с политика само за да си оправиш финансовото положение, много лошо и за теб, и за хората, които би управлявал. Има си хора, родени за политици, както има и такива, родени за художници, певци и спортисти. Природата си знае своето. Не искам да се набутвам там, където не мога да направя нищо, не мога да бъда себе си и не мога да следвам принципите си. Защото, малко или много, за да си политик, трябва да лавираш, да се опитваш да си добре приет от всички, дори когато си наясно, че нещата не са наред. Аз много пъти съм си патил, защото каквото ми е на сърцето, това ми е и на устата. Силата ми в никакъв случай не е в политиката.

– Какво казахте на Тити Папазов, когато той реши да се кандидатира за кмет?

– През 2005-а работихме с него в националния отбор – той беше треньор, аз му бях помощник. Един ден той дойде и каза: “Ще се кандидатирам за кмет на София”, а аз дори не го приех насериозно. След третия-четвъртия път вече обаче разбрах, че е истина и му казах, че не редовен, че не е наред. Не искам да му давам съвети, но той може да бъде много полезен на баскетбола и на своя бизнес, ако се съсредоточи само там. Отдавна се познавам с него, много неща сме преживели заедно. 10-12 години бяхме много близки – заедно сме живели, на едно легло сме спали, плакали сме заедно, титли сме печелили, губили сме, запазихме с него отбора на “Левски”, когато Владимир Грашнов почина. В последните 5 години отношенията ни поизстинаха, а причините за това са много. Това са си наши неща, които, рано или късно, ще изясним – или ще ги изгладим, или ще изстинат още повече, но няма да стоят така висящи. Не знам дали ще успее в политиката, макар че има куп качества да го стори – много е мобилен, много неща може да свърши, много неща разбира и знае, изключително бързо реагира във всякакви ситуации. Но аз пак казвам, че, ако се съсредоточи върху баскетбола, няма да съжалява. Той се опитва да бъде на много места. Даже онзи ден му казах, че единственото място, на което още не съм го виждал, е зад Бъгс Бъни по Cartoon Network. Ако и там го видя, се предавам тотално.

– Обиден ли сте, че не Ви организираха бенефис?

– Не мога да бъда обиден. Мога да се обидя на хора, които са ми много близки. Въпреки че от 33 години като играч, 29 съм дал на “Левски”. Начинът, по който бях изгонен, беше, меко казано, просташки – по телефона и от вестниците разбрах. Имаше и приказки, че екипът с номер 12 ще бъде изваден от употреба в моя чест – но всяко чудо за 3 дни.
Не съм обиден и не смятам, че един бенефис е определящ за кариерата на даден спортист. Не съм грандоман. Да, ще бъде чест за мен, но всичките титли, купи, 20-те ми години в националния отбор си остават за мене и за хората, които са следели баскетбола. Моето его се свежда до това, че знам какво мога и не се опитвам да си прескачам сянката. Казах вече, че у нас не си уважаваме личностите. Обичаме тези, които се нагласяват, въртят опашки и падат на колене. Е, аз не съм падал. Всъщност падал съм… но съм бил бутан или спъван. Но да падна сам, не ми отива на характера.

– Не е определящ, но все пак е признание и засвиделстване на някакво уважение…

– Тук вече камъните са в градината на “Левски”. Бенефис искаше да ми направи, който нямаше нищо общо с цялата ситуация – Асен Христов. Този човек ме покани и аз водих отбора му “Спартак Евроинс”, но нямаше причина той да ми организира бенефиса.

– В състояние ли е нещо да Ви откаже от баскетбола?

– Не понасям безхаберието и безпардонността на хора, които искат да успеят в баскетбола, а нямат покритие за това. Но лично за себе си съм уверен, че и на Луната да има баскетбол, ще искам да съм треньор. На другия свят, ако има баскетбол, аз пак ще съм там някъде. Баскетболът е моят живот. В последните 40 години се занимавам единствено и само с баскетбол, дето има една приказка – крушка сам не мога да завия и трябва да викам майстор. Така че не може май нищо да ме откаже от баскетбола. Не ставам за химик, космонавт или политик, но в баскетбола си тежа на мястото.

– Как се разтоварвате? Хоби… по-специални интереси?

– 90% от времето ми минава в баскетбол. Понякога дори сънувам баскетбол. Това ми е лудостта. Обичам все пак да играя карти с приятели, ровя се напоследък доста из интернет. Преди четях много, но нямам толкова време сега. Когато съм си вкъщи, отделям време на сина ми, слушам музика понякога, но не съм маниак, че да кажа, преди и след всяка тренировка или мач си пускам тая и тая песен. Няма нещо, което сутрин, като стана и ако не направя, да кажа: “Край, денят ми отиде на кино”.

– За какво мечтае Георги Младенов?

– Искам да стана треньор на “Реал” (Мадрид). Това ми е фиксидея и не знам защо. Стремя се натам и не знам докъде ще стигна. Искам всичко от баскетбола. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, нали така беше. В този смисъл, конкретно за женското първенство не мога да мечтая да бия “Славия”, а в същото време да мечтая и за Евролига. Най-важното и най-ценното за един треньор е да вижда, че отборът му играе по начин, по който той желае. Малко или много, дори и да загубиш, си удовлетворен от видяното, защото състезателите са поели казаното и показаното на тренировки и са се представили така, както си искал от тях. Резултатът понякога не е най-важен. Максималист съм, но не съм някакъв луд цербер. Имаше един треньор, който ми казваше в началото на треньорската ми кариера, да не се стремя нивото на водения от мен състав и играта му да минават през призмата ми на играч. Защото всеки човек си има таван на възможностите и моята цел е да извлека максимума от баскетболистите или баскетболистките, с които работя.
Винаги трябва да се опиташ да използваш шанса си, защото не знаеш в кой момент кой открил се шанс може да доведе до сбъдването на мечтите ти. Не виждам смисъл и мразя пораженческото мислене. Във “Воин на светлината” Паулу Коелю казва, че най-тъмно е на зазоряване. Така че, колкото и да и ти е тежко, винаги, ама винаги, си длъжен да търсиш решение на ситуацията.
Такава е и в известна степен сегашната ситуация за “Берое 07”. Трудно ще ни е, но ще се борим. Ако изиграем правилно картите си, ако се подготвим добре в следващите месеци, пак може да загубим, но ще загубим прави, с високо вдигната глава и доволни дори от поражението, защото е дошло, след като сме дали всичко от себе си. Не смятам, че състезателките в Стара Загора отстъпват по нещо на момичетата в другите отбори. И Ралица Нанева, двете американки Хуанита Уорд и Никол Емъри, Нели Пашева, Златина Калоферова и по-младите ни състезателки като Стефка Николова и Надежда Спасова, и новото момиче Полина Хаджиянкова… всичките имат своите шансове и ще се постарая, заедно с тях, да ги използваме. Ще гоним успех до края във всеки мач, все пак няма да играем срещу извънземни или срещу отбори от женската НБА.

Интервю: вестник Новината