С цървули на Обратната страна на света

Никога не съм танцувала в България. Не съм се и интересувала от фолклор. Но в чужбина човек започва да оценява онова, което е имал, което е загубил и започва да го търси. И така създадохме танцова група в Окланд, после и в Бризбън. И двете с дъщеря ми Бояна танцуваме – не сме пропускали репетиция.

Всяка седмица играем на сцена. Ами, в такъв случай може да се каже, че сме професионалистки, разказва Изабела Шопова.
„Групата се казва “Хоро” и е предимно фолклорна танцова група. Засега. Създадохме я преди точно две години, малко инцидентно и набързо, но вече е много популярна по фестивалите в Бризбън и Куинсланд“. През последните два месеца са имали участие на сцена всяка неделя. Броят на танцьорите варира, но, като правило, групата расте. Имат си няколко австралийци, които овладяват хороводните стъпки момиче от Нова Зеландия, французойка, така че вече се налага да водят репетициите на английски. Хореограф и ръководител на групата е Стефка Георгиева.

„Костюмите си правим сами с местни материали, но наскоро закупихме бродирани ризи от България. Правим планове, като посъберем пари от участия във фестивали, да се сдобием и с истински български цървули“, споделя българката, която с колегите си е в трескава подготовка за фестивал. На тазгодишния в Удфорд са поканени не само да танцуват на сцена, но и да проведат открит урок по български народни хора за гостите на фестивала. В момента всички са във вихъра – подготвят музика, подбират подходящи хора и репетират стъпките, обмислят как е най-добре да преведат специфичната фолклорна терминология на английски.
Към „Хоро“ има вече и детска танцова група, която се изявила за първи път пред публика на тържеството за 24 май тази година. Ръководител на детската група е  Йорданка Коларска. Дори вчера децата са танцували в програмата на фестивала на виното в Маунт Грават.
„Естествено, повечето от танцьорите в групата сме аматьори. Някои сме понатрупали вече няколко години танцова практика, тъй като започнахме да танцуваме в Окланд, Нова Зеландия, в прочутата там българска танцова група “Български рози” с ръководител Соня Арабаджиева. Така се случи, че три от танцьорките от тази група сега живеем в Бризбън и продължаваме традицията“, допълва Изабела.
Друга скорошна инициатива на българската асоциация е Българското училище, което отворило врати миналата година. Между 5 и 10 деца на различни възрасти посещават занятията всяка седмица, а упражненията за домашно се публикуват на уебсайта на асоциацията. От юни тази година има и щанд с български книги в библиотеката на Бризбън.
Над 100 заглавия, събрани с дарения от български имигранти и дарения от България. Освен танцови групи, българите си имат и великолепно фолклорно трио “Жива вода” със солист е Рени Божилова – пяла в ансамбъл „Филип Кутев“, преди да се пресели в Австралия, втори вокал е Ан Бърмингам и музикантът Георги Гайдов – гайда, тарамбука, кларинет, гъдулка. Триото съществува от години и е много добре познато на австралийската фестивална сцена. Българска радиопрограма звучи веднъж седмично от ефира на Радио 4EB FM.
„Имаме също идея да направим фестивал на българското кино в Бризбън (и други градове), събираме актьори и смелост да започнем работа и по театрална постановка, подготвяме голям празник за Великден с боядисване на яйца, музика, танци, козунаци. Или казано с две думи – не скучаем“.
Българската общност в Куинсланд може да е много малка, но поддържа жив българския дух, има богат културен живот и не пести усилия да възпитава подрастващите в духа на българските традиции.

Какво обединява българите в чужбина?

„Очевидно не е политиката“, отговаря Изабела Шопова. Остава да е културата – българските традиции, българският език, българската кухня често се явява в ролята на обединител.
„Хората се събират, за да празнуват национални и православни християнски празници, да послушат българска музика, да погледат и потанцуват български хора, да видят нов български филм, да си поговорят на родния език и да хапнат нещо традиционно българско – било кебапче, било баница, било агнешки курбан. А и, според мен, колкото по-далеч стоим от политиката и колкото повече залагаме на изконните български културни ценности, толкова по-сплотени сме. Има и нещо друго – много е вярна българската поговорка “Неволята учи”. Мисля не е случайно, че най-отдалечените и малобройни емигрантски общности имат най-активен културен живот, най-добре развито самоуправление и силно развито чувство за принадлежност към общността“, вярва писателката.
Посочва това, че са толкова отдалечени географски и изолирани от България, което ги принуждава да разчитат единствено и само на себе си.

„Бързо се самоосъзнават като единствени господари на съдбата си. Струва ми се, че в по-близките до България страни и по-многобройните общности има като че ли една постоянна нотка на очакване, че България, българските политици или някой друг ще направи нещо, някой друг е длъжен да осигури нещо и така процесът на самоосъзнаване и самоуправление се забавя, размива в обвинения, разочарования и отхвърляне. В този смисъл мисля, че България има какво да научи от българските емигранти в далечни страни –  самоуправление и инициатива, вместо самоокайване и осланяне на институции и политици“.

Информация: вестник Новината