Раздавач на надежда

Цар Иван Шишман и Васил Левски – две известни старозагорски улици. По тях виждам млад мъж с издута чанта пред себе си, пълна с вестници, вероятно и с писма. Есенното време е усмихнато, човекът се усмихва и аз се усмихвам. Спомням си пощальона от детството – енергичен, винаги сърдечен, с униформа и фуражка на българските пощи.

Носи вестници и писма, очакван все в един и същи час по тази или другата улица. Гордее се с него семейството му, гордеем се с него всички деца от махалата. Най-очаквания човек!
Гледам днешния пощальон – нищо, че е без някогашната униформа, и си мисля за всичките новини, радости и тревоги в неговата чанта. Вярно, днешните технологии много променят пътищата на новините и всякакви вести между хората. Интернет, „Фейсбук“, всевъзможни електронни названия свидетелстват за това.
Но чантата, за радост, все още е пълна, носи сутрешните вестници. С различни новини в тях, повечето тревожни и с много въпросителни за днешния ден – за доплащания в болниците, за все по-болната здравна система, за храните-ментета, напитки и цигари, за полицейски акции, за бюрократични неволи, за разни още стресове.
И бели пликове със сметки или от vivatel, или от някоя банка. Или е призовка. Сигурно има и други пликове, в които се усмихват картички, топли думи и поздрави – най-вече по празниците.
Много ми се иска да са повече.
И много ми се иска в едно време, в което световните социологически агенции посочват българската нация като една от най-песимистично настроените в живота си, много ми се иска раздавачът да раздава надежда.
Със своята усмивка, със своята бодрост, със своята енергичност – раздавай надежда, човеко. Надежда за всеки, надежда за всички ни заедно.
Като оня пощальон от моето детство – очакван от всички.
Раздавай надежда, раздавачо!

Вестник Новината, Трифон Митев